БЪЛГАРСКА СВОБОДНА ТЕЛЕВИЗИЯ

6 септември 1885 - Съединението на България - една от най-паметните дати в българската история.

6 септември 1885 - Съединението на България - една от най-паметните дати в българската история.

Това е едно от най-големите и най-значими дела, подготвени и извършени от българи

На 6 септември честваме 135 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. 

Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК).

Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември 1885, подкрепен от българския княз Александър Първи.

Денят на Съединението е една от най-паметните дати в българската история. С този акт и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор.

Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.

Съединението определя съдбата на България за векове напред. То е било подготвяно от редица важни събития преди него - от българското Възраждане, от десетилетната борба за независима българска църква, от вековната борба за съхранение на език, традиции и обичаи на българите, от борбата за национално освобождение, от десетки въстания и Априлското въстание, което предшестваше Руско-Турската освободителна война.

 

Как се стигна Съединението

Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение във войната от 1877-1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си.

Вследствие на това, през февруари 1878 година, започват мирни преговори, с които става ясно, че на картата на Балканския полуостров, след близо петвековно прекъсване, отново се появява България. Границите ѝ, предвидени от останалия в историята като Санстефански прелиминарен договор, обхващат почти всички земи, населени с българи и превръщат младата държава в една от най-големите на полуострова с нейните близо 180 000 км² площ.

Последвалият договор, подписан в Берлин, променя първоначалните представи на българите. Той предвижда създаването на автономно трибутарно Княжество България, включващо земите на север от Стара планина (до река Дунав) и Софийския санджак.

Създава се и областта Източна Румелия, притежаваща административна автономия, която обаче се намира под властта на султана, а земите в Македония остават част от Османската империя.
 

Това разделение предопределя съдбата на България през следващите десетилетия. Нейна основна цел става обединението на всички българи в една държава, като през следващите години политическият елит ще се стреми тъкмо към това.

Доказателство за решителността на българския народ е Кресненско-Разложкото въстание, което избухва само няколко месеца след подписването на Берлинския договор. Въпреки грешките и липсата на единна програма, въстанието показва, че българите няма да се примирят със статуквото.

В следващите няколко години на дневен ред излиза въпросът за обединението на Княжество България и Източна Румелия, станало факт на 6 септември 1885 година. То се явява първата реална стъпка към сбъдването на националния идеал и се нарежда сред най-големите и значими дела, подготвени и извършени от българи.

При подготовката на Съединението и в борбата за неговата защита нашите държавници и общественици показват необходимата политическа зрялост, а само месец по-късно войската демонстрира своята доблест в боевете при Сливница, Драгоман, Пирот и Видин.

Преди да разгледаме самото Съединение ще направим кратък преглед на положението на Източна Румелия, за да се добие по-добра представа за случващото се там и за динамиката на събитията, довели до датата 6 септември 1885 година.

Източна Румелия 
Според Берлинския договор Ихтиманска Средна гора, северното било на Родопите и част от Странджа са обособени в автономна област под името Източна Румелия. Тя остава под политическото и военно върховенство на султана и обхваща около 35 901 км² площ с население от около 816 000 души, от които около 2/3 са българи. Българското самосъзнание на областта се доказва най-добре от факта, че през Априлското въстание именно територии, попадащи в границите на Източна Румелия дават най-много жертви (става дума за земите на Четвърти революционен окръг).

Друга причина за огромното желание на управленческия елит на Княжество България да осъществи възможно най-скоро Съединението е икономическото състояние на Източна Румелия, което в някои области е значително по-добро от това в Княжеството.

Съгласно предписанията на Берлинския договор Източна Румелия трябва да се изгражда на базата на органически устав, изготвен от международна комисия. Първоначално работата започва в Цариград, но впоследствие е продължена в Пловдив.

По време на заседанията на комисията османската власт прави опит да въведе погранични гарнизони в областта, но благодарение на бързата реакция на българите този опит остава неуспешен.

Това се дължи най-вече на изпратения мемоар до Високата порта, изготвен от Марин Дринов и Иван Евстратиеев Гешов, в който те заявяват, че българите ще окажат въоръжена съпротива при изпращането на османска армия. Това се оказва достатъчно да откаже Високата порта от амбициите ѝ за погранични гарнизони.

Заседанията продължават до 14 април 1879 година. Приетият Органически устав спомага за запазването на българския характер на областта, като за официален език е определен българският. Заслужава да се отбележи, че основният закон на Източна Румелия е по-консервативен в сравнение с приетата на 16 април 1879 година Търновска конституция в Княжество България.

Изпълнителната власт в областта е поверена в ръцете на главен управител (или генерал-губернатор), подпомаган от главен секретар. Върховната законодателна власт се упражнява от Областно събрание, което е в 56-членен състав.

От членовете му 36 се избират пряко от народа, 10 са там по право, а останалите 10 са назначавани от генерал-губернатора. Десетте, заемащи местата си по право, са духовните началници на петте етнически християнски общности, мюфтията, главният равин, главният контрольор на финансите, председателят на Върховния съд и председателят на Върховното съдилища за административни разпри.

Създаден е и Директорат (или Частен съвет), който поема функциите на правителство, а назначаването му се извършва от главния управител. Появява се и Постоянен комитет (наричан също Сенат), който подпомага дейността на Събранието. Неговият състав е от 10 души.

Александър Богориди 
За първи главен управител на Източна Румелия е избран Алеко Богориди. Той е син на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. За негов главен секретар е определен Гаврил Кръстевич. Съставеният от Богориди Директорат е със силно изразено българско присъствие. Четирима от неговите седем членове са българи. Областта от своя страна е разделена на окръзи и околии, управлявани от префекти и околийски началници.

За развитието на Източна Румелия изключително важни са първите избори за Областно събрание. Борбата за тези 36 избираеми места се води основно на етнически принцип между българи, турци и гърци. В крайна сметка българите убедително печелят, което е поредното доказателство за народностна принадлежност на голяма част от населението. От 36-те избираеми депутати 31 са българи, 2 турци и 3 гърци.

Впоследствие започва и оформянето на отделни партии сред българите, което става на основата на различни възгледи и интереси.

Установява се двупартийна система в лицето на Народната и Либералната партия.

Народната партия е съставена от по-заможните слоеве на обществото. Тя успява да привлече някои от патриотично настроените интелектуалци, както и бивши участници в националноосвободителите борби. Самата партия е проруски настроена и се ползва със симпатиите на главния секретар Гаврил Кръстевич.

Либералната партия изразява интересите на средноимотните слоеве в обществото, притежава влияние сред част от интелигенцията, но за разлика от либералите в Княжеството няма подкрепата на дребните собственици. Партията се утвърждава като водеща и на изборите проведени през 1883 година печели убедително мнозинство. Тя също така има доверието на главния управител, което повишава нейния авторитет.

Подготовка и първи опити за съединение
След неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 година българите осъзнават, че силите им все още не са достатъчни, за да постигнат своето обединение в пряк двубой с Османската империя. Така те решават да опитат да осъществят своя идеал с помощта на дипломацията. Още с избирането си княз Александър Батенберг проучва международната обстановка за една съединистка акция, но бързо разбира, че никоя европейска сила няма интерес да подкрепи един такъв акт. Политическото положение обаче постепенно се променя, особено след появилото се напрежение между Гърция и Турция вследствие на нерешени гранични въпроси, както и спечелването на изборите във Великобритания от Уилям Гладстон.

През април 1880 година в Княжеството пристигат представители на Източна Румелия с цел координация на действията. В резултат на тяхното посещение се взема решение за създаване на централен комитет и изработване на програма. През май същата година се провежда събрание в Сливен.

На него като представители на Княжеството присъстват Стефан Стамболов и Георги Живков. Избран е съставът на Централния комитет. Главни фигури в него са Константин Величков, Иван Стефанов Гешов, д-р Георги Странски и др. Решено е за Лондон да замине преподавателят в цариградския Робърт колеж Стефан Панаретов със задача да разбере официалната британска позиция по въпроса на едно планирано съединение.

Надеждите на българите обаче се оказват напразни. Кабинетът на Гладстон се изказва отрицателно, а същевременно министър-председателят на България Драган Цанков заема резервирана позиция.

Съединистката идея обаче не е изоставена. С прекратяването на Режима на пълномощията външното положение на страната се подобрява. Това действа положително за подготвянето на нова дипломатическа акция.

В началото на 1884 година се открива такава възможност, а в предпоставка се превръща изтеклият мандат на Алеко Богориди като главен управител. Изтича също така и мандата на управляващата Либерална партия. Разгаря се остра предизборна борба между двете основни политически сили. Народната партия, с цел привличане на гласове, широко прокламира съединистката идея и в цялата област започват митинги.

На 1 април 1884 година пред руското консулство в Пловдив се провежда най-мащабният от тях. Същият месец Иван Стефанов Гешов и Христо Христов са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали обстановката е Европа е подходяща за обединение на българските земи. Както и през 1880 година обаче, те са посрещнати хладно навсякъде. В крайна сметка Народната партия печели мнозинство в Областното събрание, но след възкачването си на власт нейните лидерите заявяват, че моментът за съединение е неподходящ. Поради това тя си печели прозвището „лъжесъединистка“ .

Заседание на БТРЦК

Инициативата обаче се поема от революционно настроените общественици.

На 10 февруари 1885 година е създаден комитет, който през април получава названието Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), а за негов председател е избран Захарий Стоянов. От устава ясно личи приемствеността с идеите на Каравелов и Левски. Постепенно организацията се разраства – откриват се нови комитети, към които се включват все повече революционери, бивши хъшове, учители и опълченци.

Все още съществува и идеята за подпомагане на българите в Македония чрез чети и в крайна сметка към територията на Княжеството освен Източна Румелия да бъде присъединена и Македония. Започва да се издава и вестник „Борба“, който служи за трибуна на бунтовническите идеи, описвайки тежкото състояние на българите, останали под властта на султана и безперспективността на Източна Румелия.

Актът на Съединението
До лятото на 1885 година ръководството на БТЦРК осъществява масова пропаганда в полза на съединението между Княжество България и Източна Румелия. Различията в статута на Македония и Източна Румелия са убедили неговите дейци, че усилията трябва да се насочат към последната. Търси се подкрепата както на Каравеловото правителство, така и на княза.

Каравелов обаче не смята, че моментът за една подобна акция е подходящ, сочейки недостатъчната подготовка, липсата на финанси и необходимата външнополитическа подкрепа. Поради влошените си отношения с Русия Батенберг от своя страна не бърза да се противопостави на съединистката идея, а след като е уверен от Лондон и Виена, че „ако може да се съедини Източна Румелия без война с Турция и от това не се възползва Русия, всички ще са доволни“ князът дава негласното си съгласие за Съединението.

Знамето на Чирпанската чета
Обществената подкрепа също е видима. Това проличава особено на честванията по повод годишнината от гибелта на Хаджи Димитър, когато се държат речи, призоваващи за „свобода“, „саможертва“, „съединение“. Ентусиазмът на народа ескалира в началото на септември, когато в Панагюрище трима ученици развяват българското знаме в центъра на града с възгласи: „Долу Румелия! Да живее Съединението!“, а арестът им провокира събирането на близо 2000 тълпа, която ги освобождава.

Логично, след всички тези прояви, свидетелстващи за готовността на народа, БТЦРК решава да ускори обявяването на Съединението. На 5 септември Захари Стоянов в прокламация зове:

„Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“

Същият ден в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. Успешно е проведена акция в Голямо Конаре (днес Съединение). Под ръководството на Продан Тишков (Чардафон Велики) е арестуван пловдивският префект и е обявено Съединението. Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме, спечелвайки си прозвището Голямоконарската Райна Княгиня.

От Чирпанско и Асеновградско тръгват нови чети и въстаници. Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон и трябва да защити властите.

Вместо това обаче, заедно с въстаническите отряди, той бързо завзема конака, пощата и резиденцията на главния управител. Съпротива почти няма, Съединението е широко прието. Гаврил Кръстевич от своя страна заявява: „Аз съм българин, и аз съм за Съединението!“.

След официалното обявяване на Съединението на 6 септември 1885 година в областта е съставено ново временно правителство начело с д-р Георги Странски.

Междувременно княз Александър I Батенберг заминава за Търново, където се среща с министър-председателя Петко Каравелов. В този исторически момент се наблюдава синхрон в действията на княза и министър-председателя, като със съгласието на Каравелов Батенберг издава два указа – за обща мобилизация в Княжеството и свикване на IV ОНС на извънредна сесия. С действията си те ясно показват, че застават твърдо зад делото на Съединението.

Международен отзвук
Случващите се драматични събития в България няма как да не приковат вниманието на Великите сили. Най-категорично против Съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България, а по-късно княз Александър I Батенберг е лишен от званието генерал. Недоволството на руския император към българския княз, нуждата на Русия да избягва усложнения на Балканите към онзи момент, особено имайки предвид проблемите между нея и Великобритания в Афганистан, обуславят руската позиция.

Великобритания първоначално също не подкрепя Съединението, но виждайки, че Русия се обявява против него, решава да промени напълно мнението си. Причината е, че политическият елит от Острова вижда в отказа на руснаците да подкрепят делото на българите отлична възможност да се намали руското влияние в България и същевременно да се засили британското. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад съединистката акция. Същото правят и французите, но в крайна сметка Великите сили така и не стигат до единодушно мнение, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят решително в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания, българите разбиват западните си съседи като по този начин защитават Съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава.

Фактическото признаване на Съединението се осъществява с Топханенския акт от 24 март 1886 година в Цариград между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор. Въпреки известните ограничения и уговорки в неговото съдържание, той ознаменува края на битката за защита на святото дело.